Избори в САЩ 2024
Почти ми се иска някой да ни попита: какво е чувството да си на спирка? Да бъдем бензиностанция, където разпръскващи политически кампании се качват, за да получат полагане на ръце; където черен баритон преподобен държи рамото на президента и между благословиите издава някаква версия на декларацията, че „Ние познаваме Джо“? И този президент предава факлата на чернокож кандидат, който може да изсмуче черната популярна култура и да унищожи правителство, заето да аплодира Касапина от Газа.
Почти ми се иска някой да попита, преди политиците да свалят оксфордите си: какво е чувството да знаеш, че са тук само за през нощта? Да знам (което досега е публична тайна), че въпреки че обещават, че сме заедно в това, те са се отбили само за да ни използват. Да ни даде обещания и след това да се втурне към вечери за набиране на средства, преди да можем да прошепнем: „Млъкни сега, не обяснявай.“
Не е ли време сега да откажем да бъдем пинг-понг между онези, които са с геноцидите, и онези, които мечтаят за ден на възмездие за това, че сме ги оцелели? Не можем ли да оседлаем и да изградим свят далеч от онези, които танцуват на нашата музика в клубовете, но ни отказват на входа? Кой ни застрелва, когато викаме за помощ и разпространяваме мемета на убитите ни, сякаш са дигитални пощенски картички за линч?
Защо да се примиряваме да чакаме просветлението на злото? Да бъдем мулета, бити от четири години на четири години, обещано този път наистина „промяната ще дойде“, докато Земята се свива, нацистите са вдъхновени, а кандидатите за президент открито се предизвикват един друг на голф.
Този път няма да е различно. Това е или победа за линчуваната тълпа, която марширува към сградата на Капитолия с примки и бойни знамена на Конфедерацията, или тези, които ни карат да погледнем отвъд обидите, които ни плюят, към „общото между нас“. Това е битка между онези, които празнуват повторното налагане на кастрацията като наказание в затворническа система, която непропорционално арестува и осъжда чернокожите хора, и онези, които се гордеят, че „завеждат делото“. Ще бъде „триумф на волята” или „Мълчи за геноцида. Аз говоря.“
САЩ се доказаха като щат, в който леви чернокожи кандидати, които не са отговорни преди всичко пред белите либерали, не могат да бъдат избрани. Малцината дръзки, които говорят против етническото прочистване в чужбина, са закачени от сцената от Super PAC.
Що се отнася до останалото, ако говорят на думи за нашето освобождение, техните сурогати открито признават, че това е трик да спечелят нашата подкрепа и че в крайна сметка те ще се „завъртят“ към центъра. Тоест, след като дразнят свободата, те ще се приближат до хората, които се присмиват на „будността“ – т.е. скептицизъм в чернокожо съзнание относно добрите намерения на заселническата колония – и които предпочитат по-трезвата кутия за сапун, прозелитизираща за дълбоката държава и тайните, глобалистки , еврейски конспирации в техните фалшиви викингски шлемове.
Изборната политика на САЩ остава враждебна към освобождението на чернокожите. Докато расистите се наслаждават на вероятното завръщане на президент, който обещава да бъде тяхното „възмездие“, нито един черен кандидат не може да спечели, ако каже дума за репарации за робството, или се съгласи, че животът на чернокожите има значение, или направи изявления, смятани за симпатични на Defund полицейското движение. Критикуването на раздутите бюджети на институции, които наемат и защитават мъжете и жените, които ни застрелват по нощници и ни оставят да умрем на пода в кухнята, когато ги викаме за помощ, е токсично в политическа кампания в САЩ.
И все пак от нас се иска да бъдем развълнувани. Развълнуван от представителството и черното „възходство“ в израждането на колониалната служба. Щастлив за Ерик Адамс въпреки борбата му да запази изолацията в затворите. За Барак Обама въпреки империалистическите му войни. Камала Харис въпреки нейните престъпни родители на „бягстващи“ деца. Корнел Уест въпреки любовта си ще намери начин. Тим Скот.
Трябва ли такава система, която наказва всяка програма за свободата на черните, да бъде възнаградена с черна енергия? Трябва ли все още да приемаме като мъдра максимата, че „напредъкът е бавен“, когато нацизмът печели за една нощ? Трябва ли да приемем да стоим до вратата с шапка в ръка, докато те бързат с кортежите си? Пак да ти четат лекции за прагматизма? Да ни кажат, че трябва да възложим надеждата си на общество, в което човек не може да спечели избори, без да се хареса на расисти?
Гласувайте, ако трябва, защо не? Но този път, когато затворим завесата на кабината за гласуване, може би трябва също да се обърнем. И да загърбим система, която все още гледа на нашето освобождение като на отговорност. Пренасочете нашата политическа идентичност към надигащия се черен антиколониален интернационализъм, който не се насочва към спечелване на расистите, след като обеща да се бори с расизма. Целта не е „да се чуе гласът ни срещу линчуването“, а да накара онези, които биха линчували, да се поколебаят.
Трябва да преодолеем въртележката на лидерите, които казват на всеки четири години „Това е нашето време“, а след това „Трябва да изчакаме още“. Трябва да излеем това змийско масло на пътя. Край на чакането на месията политик демократ. Никой не се стреми да бъде нашето „възмездие“. Търпението ни доведе само до вратата на управлението на линчуващата тълпа.
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
